Много гостенки срещах в този дълъг живот.
Само жълта си нямах, поете!
Спях по подлези, пейки… Спях на каменен под…
И от тъжните сънища светех.
Много стълби изкачвах. Все в неравни борби.
Някой в примки ме спъваше злобен.
И сърцето научих чак до кръв да скърби,
но безстрашно пред полъха гробен.
Много братчета стоплях на бедняка Гаврош
и строих им от стих барикади.
И светът – този свят, заприличал на нощ,
побеждавах с разпалени клади.
Много чаши изпивах с кафениче на газ,
но абсента отказах да пия.
Този, старият дявол, май че хвана го бяс
и изплю върху мене стихия.
Много юноши бледи се изплакаха в мен
от бездушния вой на Мамона.
Но копнях и творях – вдъхновен, окрилен,
даже в острия връх на пирона.
Много вяра събирах с полетели коне.
И перото източвах в шрапнели.
Да ме бяха ограбили най-злите поне –
нищо свято не биха отнели.
Много пътища бродих. В много огън горях.
И намерих си в смирна омая.
Да остана всред нея – като жертва за грях.
Със Спасителя разпнат. До края.
Ясен Ведрин
(Възходът на падението)
