Суетата на бал ме покани.
„Хей, чаровнико ведър! Ела!
Потанцувай в елит от избрани,
без тъга от човешки тегла!
Ето, празнично трепка конякът
в тази чаша от нежен кристал…
Колко други въздишат и чакат
да им връча покана за бал…
Теб харесах! Че ти си прекрасен!
Имаш лира и леко твориш!
И ще бъдеш на гребена, Ясен,
с този толкова ценен престиж.
Тук заглежда те дворцова дама,
там следи те професор мастит.
Пий коняка, и нека сме двама –
суетата с поета честит…
Уморих се от светската проза.
С чудни стихове днес ме възпей!
Подари ми най-огнена роза
в този мой символичен бордей!
Куртизантка до девствен патриций –
няма по-завладяващ сюжет.
Погледни ме с дълбоки зеници!
Обладай ме в куплет след куплет!…“
Бях низвергнат… Отказах да пиша.
Суетата за сноб ме смени.
И се върнах в мизерната киша –
там, където тъгата звъни.
Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)
