Наднича утро с ледени коси
в скованата беззвучност на стъклата.
Последната искра се угаси
и даде своя блян на топлината.
Изстинал върху черното кюмбе,
напукан чайник дъхне във забрава.
Издига се към сивото небе
димът лютив на чезнеща жарава.
И някак си, останал саможив,
негаснещ въглен кътам във гърдите.
С надеждата, че пак ще съм щастлив
със някой огнен изгрев след звездите.
Във друго утро. Без коси от лед –
когато вятър шепне през стъклата…
И в стария тефтер един поет
напомни, че е лъч от светлината.
Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)
