Топях леда със длани всеки ден,
но сякаш аз самият се стопявах.
Трепереше безмълвно вътре в мен
доброто, на което се надявах.
А капките, които разтопих,
отново в лед замръзваха несретни.
Напусто бяха пламъците в стих
и всичките копнежи мимолетни.
Отново се опитвах. Пак. И пак…
Синееха ръцете вкочанени.
Видях се отстрани – като чудак,
безумно вкопчен в мисли въжделени.
Видях се и Икар, и Диоген.
Дори и Прометей, с откраднат огън.
Но все така – от зло неповален
стопявах ледове до изнемога.
И някак си душата възприе
на битието жребия нарочен.
Животът е борба със ледове!
Стопявай… За да бъдеш непорочен!
Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)
КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ 