Моя тъжна и трудна съдба!
Бе ми всякога кърпена риза.
Овехтяла до старост торба,
пълна само с въздишки за близост.
Онемял от прахта грамофон
със протъркана в песни игличка.
Сив портрет на увиснал пирон,
в който мама ме гледа едничка.
Как те зървам в заспали следи,
сякаш дъх от реликви зове ме.
А светът невъзможно реди
бъдни вечери в минало време.
И се вписвам, подобен на щрих,
в нерисувана още картина.
Съдбоносно прошепвам си: Бих…
Но живяното вече отмина…
Моя тъжна и трудна съдба.
Въздъхни ме! Без скръб и неволи!
Ако бих те рискувал в делба –
пак на теб ще заложа…
Защо ли?…
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
