Напоследък не искам да пиша.
От перото отвръщам се ням.
Липсва въздухът, който да дишам,
а светът е задръстен от срам.
Нови ценности – стара клоака.
Бесовете – с оловен престол.
И промъква в зениците мракът
своя див и жесток произвол.
Като в ужас пречупва се Кръстът,
а невинното – в прицела мре.
Нечестивият мозъци пръска,
та от смърт да му стане добре…
От зловестия – адът извира,
и залива земята с потоп,
сякаш някой е хвърлил Всемира
в черна дупка и тъмен въртоп.
О, прости ми, перо, че терзая
в мълчаливост душата си аз.
Нека дойде на мъката краят
и на злото – най-сетният час…
И кошмарът да свърши… Отречен!
Запокитен зад космос дори…
Че човек, ако не е човечен,
сам и приживе в ада гори.
Че напусто са всички поеми.
Светли изгреви. Лунни треви.
Блика в кръв поруганото време
и Христос на Голгота кърви.
Напоследък дъхът ми умира.
Миг… и с болка се срутва светът.
А перото – в прескръбната лира
моли Бог за надежда отвъд.
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
