Аз не искам живот във вселена,
свита сякаш до нищо и мрак.
От гърмежи и страх напоена.
От изгарящ във тъмното влак.
Не мечтая живот от абсурди –
черна дупка за светли искри.
Свестни, гдето ги считат за луди,
или луди, но с власт и пари…
Не чета новинарските мрежи,
като лиги от адова паст.
Катастрофи. Убийства. Грабежи.
Всеки ден – във фаталния час.
И статистики даже презирам –
за инфаркти, инсулти и рак.
Смърт ли казват? Та кой не умира,
щом си има смъртта похлупак?
Щом си имаме Охрид и Бяла…
И Катуница с див кръволок…
Памет българска! Триж потъмняла!
Черен помен на бял некролог!
Щом си имаме Лим и Индиго,
и Сарафово с ужас дори…
Где е Вазов, за новото иго,
нова повест сега да твори?
На несгодите в тъжния крясък,
аутсайдерът – винаги аут…
А Абсурдът, излъскан до блясък,
реже лента… Открива асфалт…
Ясен Ведрин
(Възходът на падението)
