В САМОТАТА

Привикнах да живея в самотата.
Не зная как, защо и докога.
Сълзите ми, раздухани от вятър,
в браздите си напомнят за тъга.

За порив, който времето разкъсва,
в проречия, засъхнали до сол,
и само сред химерите се блъска
обръгнал от тревоги ореол.

Мастилото е пуст анахронизъм
в руини от отминали лета.
Далечното не се превръща в близост,
а близкото е хлопната врата.

След сенките душата ми се лута,
разгръщана – от профил до анфас.
Едни я виждат с вярата на Лутер,
а други – със възторга на Пегас.

Но скрита от света мълчи в поета
умората от път несподелен,
че днешното напомня за несрета,
и жаждата – за зов неутолен.

Не съм бедняк – мечтите си да прося.
Не съм и богаташ – от зло щастлив.
С една последна Виа Долороса,
приех до смърт пирона си ръждив.

Привикнах да живея в самотата.
Не чакам гости в дългия си път.
В тефтерите на Бог е твърде Свято,
а вятърът отсам е Зов отвъд!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s