Умираха ли птиците сами,
когато студ изпълваше гнездата?
Издъхваха ли в нощните тъми
сред сплетените клони на съдбата?
Не чакаха ли новата зора
да ги покрие с пламенни надежди,
да влее сила в слабите пера –
едничките им вятърни одежди?
Не молеха ли сивото небе
със сетното си искрено цвърчене –
за розовото ново битие
на пролетта с разпукналите вени?
За всичките вълшебства на пръстта,
която ражда стръкове копнежно…
За шепота в зелените листа,
подобен на обричане годежно…
Умираха ли птиците сами?
Без отговор въпросът ще увисне.
Дъждът над нас замислено ръми.
Решим ли да говорим – ще се плисне…
Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)
КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ 