Тази птица, която долита,
като сребърен лъч светлина,
няма никога зов да попита
как за всички остава една.
Каца мигом на нечие рамо.
Гали ветрено буйни коси.
От крилата й сипе се мрамор.
От очите й – нежност роси.
Не живее в кафез. И не пърха
да кълве милостиви зрънца.
Търси вечност, съдба островърха,
и небе, озарено в слънца.
Неподвластна на земни сезони –
юг и север събира в платно.
Тя превръща ръцете на клони.
Две сърца с нея стават едно.
С дивна песен разделите спира.
С капки бисер лекува печал.
Шепне думите в струни на лира
и загръща мечтите с воал.
Жар разпалва от залез в зеница.
Изгрев буди в съновна искра.
Тази толкова истинска птица
с тези приказно бели пера.
Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)
