Пътници кръстосват мисълта ми.
Хлопат по заключени врати.
Спомнят ми отминалите драми –
срещи, думи, пориви, мечти.
Всеки, своя раница понесъл,
има нещо мъничко от мен –
остра болка или тъжна песен,
даже някой зов неприютен.
Нямам за нозете им окови
и във плен не бих ги задържал –
моите несбъднати любови,
късали сърцето ми без жал.
Още имам огън да се сгрея.
Съчки, шума, наръч от дърва.
Нечия усмивка да копнея.
Да въздъхна в писани слова.
Може би край стъкнато огнище
пътниците в мен ще приютя.
Тъжно разпиляван и разнищен,
но готов докрай да им простя.
Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)
