Защо ли грозно, до апатия,
животът посивява злостен?
Копнеят скитници обятия,
но стигат все до дом залостен…
Просвирва в бели слепоочия
виелицата валс последен…
А стъпките са многоточия
за някой разказвач неведом.
Вгорчава се духът от нищото.
Скръбта граничи с абсолюта.
Угасва огънят в огнището
с дима на безчовечност люта.
От сън изтръгнат, до изтление,
кошмарът вече е насъщен…
А битието е забвение
под свод, от облаци намръщен.
И само – през сълзи прозирана –
утеха шепне безутешно,
че Правдата е на умиране,
щом този свят живее грешно.
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ 