На лицето ти нежния профил
силуетно откривам в нощта.
Слушат клоните вятърни строфи
за копнежно-красиви неща.
И косите ти сякаш люлее
лунен лъч в полусънни листа,
а след миг и усмивка ще сгрее
твойте вечно смълчани уста.
Колко обич блести в сетивата –
сътворява от сенки мечти.
Може би ти си там – в дървесата
и гласът ти от вятър шепти.
Може би аз съм там – да открия
неживяното още от нас.
Тази светла и чудна магия –
от докосване, поглед и глас.
Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)
КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ 