Понякога съм буден. И не съм.
Съдбата неусетно ме приспива.
Отива си животът ми. Насън.
И може би наяве си отива.
В невидимото имам сетива,
но вечното най-трудно се споделя.
Завивка са ми чистите слова
и с тях небето искам да постеля.
В зениците – комин подир комин.
Искри и дим. Началото и краят.
На покрива се скитам сам-самин,
а сенките с луната си играят.
Навярно, на несбъднатото в плен,
с инсомния душата ми се лута.
И тракат керемидите под мен
сбогуване – за час или минута…
Събужда се светът. Незрящ. Не чул.
Прогнозите издъхват в мемоари.
Една сълза от нощен сомнамбул
пресъхнала на скулите ми пари.
Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)
