ПРЕЗ ВРЕМЕТО

През времето преминах като стих,
роден от незарасналите рани.
На скръбни хора болките целих.
Души докосвах, тъжно разпиляни.

Прехвърлях рубикони, ден след ден.
И граници разтягах невъзможни.
Бях белият мислител на Роден,
загледан в хоризонтите тревожни.

Събирах сам откъснати пера.
Съшивах ги в крила – Дедал навярно.
И птиците успях да разбера
защо летят в небето златозарно.

Ръцете пълнех с миди от брега –
седефената нежност на морето.
Защо, къде, доколко и кога –
намираше си отговор сърцето.

От древните посоки изкусен –
предели търсех във дърво и камък.
И в стара притча виждах се спасен –
като светилник с неугасващ пламък.

Раздадох се – подобно на скала,
превърната на пясък от вълните.
Пера и миди, огън и крила
изпълваха ми смисъла на дните.

През времето преминах като стих.
На колене – пред мъдростта далечна.
Не знам дали на себе си простих,
но прошката от Бога – тя е вечна.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s