Здравей моя памет далечна, от болки обръгнала.
От теб не остана ни вест, нито някаква кост.
Понякога мисъл ми казва, че вече си тръгнала
да дириш в отвъдното своя едничък Христос.
Писмото си пиша с върха на пробождащо копие.
Мастило си нямам. И ползвам за случая кръв.
Върни се при мене – сред моята скръбна утопия,
макар да не виждам за твоето търсене стръв.
Невинност си нямам. Отдавна съм грешен за бъдното.
Една Магдалина – с презрение кой не уби?
И без да съм толкова стреснат, че следват присъдите –
за тебе сърцето ми всякога нощем скърби.
Къде се скитосваш? Навярно в измислени космоси.
Или пък почукваш на портите, горе в Едем?
След седмия ден на Твореца – ти може би осма си.
Едно сътворение, скрито дълбоко у мен.
Върни се за малко! За миг от въздишка и истина!
Последния спомен вземи си, защото е твой!
И нека не в моята кръв се намериш пречистена,
но в тази, която за всички проливал е Той…
Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)
