“Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!…“
Пеньо Пенев
Както станах за пътници явен
насред пъстрия свят на мнозина,
тъй навярно ще бъда забравен
и на своя си ред ще отмина.
Като бурен въртоп битието
где що писах – погълна, завлече.
Умориха го с болка поета
и на дрипа замязал е вече.
Тъмни сажди по белите длани.
Тъй се случва в живот безлюбовен.
Гаснеш сам. С незараснали рани.
Уж почитан, а всъщност отровен.
Подаряван. И често цитиран.
Величав – до коричката с плесен.
Скъса струните моята лира
и не става за никаква песен.
Наградиха ме с щедра измама.
А в душата е празно отколе…
Имам всичко. А нищичко нямам.
И от поздрави още съм болен.
Не изстрадах докрай семената,
посадени у почви безверни.
С черни тръни покри се земята.
и очите ми плакаха черни.
Както станах по пътя си явен –
тъй да ще моят Бог да ме вземе.
Изнурих се в живота безславен
и напусто живяното време.
Като оня поет в тишината,
преживял самота и измяна,
да усетя за миг над житата
светозарната сребърна пяна.
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
