Тези мои лета – като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха в надеждата с острия плуг…
Но останаха цветните сънища още небивали,
сякаш аз съм ги молил да бъдат утеха за друг.
Дъждове се изсипаха. Пролетни, летни и есенни.
Гръмотевици тряскаха своите кратки следи.
А душата броеше сълзите си – Богу принесени,
за да бликнат водите Му… Святите живи води!
Побеляха косите ми, сякаш в сланите жигосани
и проряза си бръчките сухо корито от зов.
Попрегърби се вярата в немощ от дългото носене,
но свещения дълг не погази под Кръста Христов.
Не дочаках деня си, нарочен за чудно намиране.
Може би не прежалих душата си в жертвен олтар.
И остават във бъдното още мечти за умиране,
за да има възкръсване в моя най-истински дар.
Тези мои лета – като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха… И оран остана пред тях!
Нека още веднъж ги подкарам с очи незаспивали
за последния смисъл – че Негов в живота си бях.
Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)
КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ 