Есенея… Не питай защо, докога…
Аз съм вече сезонно зависим.
И в очите ми влиза листопадна дъга,
на която магията ти си.
Есенея… Дъждуван от стари следи
на отминали дни в незабрава.
И ръмящо небето своя стих ми реди
как зеленото все пожълтява.
Есенея… И в мъдрия свой кръговрат
сам светът ми от цвят се покрива.
Уморих се да бъда в мечтите си млад.
Може би старостта е щастлива.
Есенея… Сребристо ме гони цъфтеж
от лъчисто отминало лято.
Прегърни ме! Животът е верен копнеж
да превърнем среброто на злато.
Есенея… Не питай защо, докога…
Може би съм Есенин в позлата…
И се вмъква едва доловима тъга,
от която сълзят сетивата.
Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)
