„Vulgus pessimus rerum interpres!“
„Тълпата е най-лошият съдия!“
Сенека
Като в трепетен унес – още гледам напред.
Още вярата в мене клокочи.
Връх ли беше животът ми или някакъв плет,
който мравка дори ще прескочи?
За рекорд или подвиг не получих медал,
нито славата с лаврови клони.
А търгашът не вижда колко даром съм дал,
щом цената печалбите гони…
Не проливах сълзите за свещен пантеон.
В антология мъчно ще вляза.
Моят връх е самотен, но наситен с озон.
Там скръбта надживява омраза.
И ми стига навярно, че надежди творих,
както мога – с перо и хартия.
Бих ли литнал нагоре? О, разбира се! Бих…
Само смисъла в мен да открия…
Той понякога клюмва. Като тъжен врабец
със замръзнала в студ перушина.
Не дочакал в мъртвилото своя живец
и усмивки поне в неколцина.
А съдбата не връща пропиляните дни,
на забравата скрити в завоя…
Още скърца перото. Още струна звъни
да изтръгне въздишката моя.
И оставам на фокус пред невидима цев –
нарисувана с кръгче мишена.
А под мене тълпата с най-доволния рев
иска своята гнусна арена.
Тя не ще ме намери. И така е добре!
„Vulgus pessimus…“ – писа Сенека.
Не е страшно когато човекът умре,
а когато го няма Човека…
Ясен Ведрин
(Тленен остатък)
КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ 