ПЪЛНО БЕЗВРЕМИЕ

Бягат понякога моите сънища в пустото.
Вее ги вятърът. Галят ги бледи звезди.
Търсят в забравата спомени, съхнещи устия,
били в годините бурно прелели води.

Прах се полепва, и пепел задъхва се в патоси.
Обич изпръхва по облака, пясъчно бял.
Няма овчари – да водят по утро стадата си.
Няма и изгрев – да би като въглен изгрял.

Друга вселена си търсят мечтите изселени.
В цифрова крепост оплаква ги вече духът.
Сякаш са бити и гонени в дивото селяни,
търсили капка надежда и вяра за път.

Няма го старият дъх от реликви и блянове.
Плаче душата ми – твърде ревнив етнограф.
Блеят овце и разнася се песен от чанове –
ехо от ехото, чезнещо в звезден ръкав.

Вече не питам забравата чудото где ми е.
В мен е навярно, но скрито от чуждия свят.
Може би в някоя вечер на пълно безвремие
пак ще се върна по сенките – бистър и млад.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s