Живей ме, обич! Дълго ме живей!
Жадувай ме от бъдещи години.
За някой невъзможен юбилей,
където стават чувствата картини.
И в сребърните нишки паметта
започне всеки спомен да повтаря…
Живей ме в топлината на жарта,
когато сетен въгленът догаря.
Дълбоките ми бръчки не глади.
Реки са те с пресъхнали корита.
Живей ме! Да прелея от води,
дори солта им да остане скрита.
Сезоните на възел завържи.
Не взирай поглед в младост отлетяла.
Макар от дълголетност да тежи –
живей ме, все едно съм катедрала.
Ще минат през душата ти лъчи
и ветрове, внезапно отшумели.
Светът, подобно жълъд ще горчи,
с пропуснатите срещи и раздели.
Но ти, все още нежна, ме живей
и нека съм ти есенна отвара –
за онзи миг, когато Свят Елей
ще запечата изповед и вяра.
И някъде, в звезди на нощен свод,
две сенки вечността ще преоткрие…
Живей ме, обич! Смисълът-Живот
все още шепне, че това сме Ние!
Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)
КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ 