Светът ми става тъжно непонятен –
откъснат лист във бурен листопад.
И с нишките на изгледа си златен
ми шепне: „Няма връщане назад!
Спомни си извървяната пътека
и виж какво от себе си дари –
надеждата, тъй нужна на човека
да може своя свод да сътвори.
Усмивката – поръсена трошица
за винаги бездомния врабец.
Утехата – невидима искрица
за тропащ със тояжката слепец.
Пожарът – за безсмъртната любима,
сърцето ти докрай опожарил.
За да си нужен, и за да те има.
И в бъдното да знаеш, че си бил…
Не гледай съкрушен и разтревожен
към нишките от минали следи!
Избра си път – единствено възможен.
С небе и вяра, с обич и звезди…“
Светът ми става тъжно непонятен,
но някак си със него се сдобрих.
Откъснат лист в живота безвъзвратен,
над който тези думи сътворих…
Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)
