Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Ще те видя ли в този живот?
Колко птици – за слънце се молят!
Колко слаби дървета – за плод!
Как преминаха зими и вихри,
но снега си една не стопи?
Остарях от надеждите лихи,
а духът ми на вяра търпи.
Аз заричах мечти в урагани,
влюбен огнено в твоя метеж,
и кръстосал слова сред титани,
теб избрах да ми бъдеш копнеж.
Да напълниш с дъха си площади
с гръм и трясък, с лъчи и зора,
и да блеснат на утрото клади –
зов до зов, и искра до искра.
Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Идвай вече, че зов посивя!
А живота челичен – в неволя
уж умирах, но той ме живя…
Рани кървави дъжд не измива
и от сънища зрачни боли.
Идвай пролет, могъща и дива
и безумният трон строполи…
А когато възторгът се случи,
като в някакъв истински сън –
на живота свирепото куче
погали с топла ласка навън.
Ясен Ведрин
(Възходът на падението)
